Виетнам и Камбоджа - палитри от друг свят! Част 3 от My Way Travel


Ден 9:

Прелестна закуска. До ресторанта стигнахме през басейна и си обещах, че ще го пробвам следобяд. Сотир ни чакаше в уречения час във фоайето. Потеглихме към храмът Ангкор Ват (Angkor Wat).

Ангкор Ват (ЮНЕСКО) – едно от най-големите култови съоръжения на планетата (общата площ на храма е 2 кв. км), гордост за камбоджанците и символ на тяхната душевност. Той е изобразен върху националния флаг на страната и е единственият, който и до днес запазва ролята си на важен религиозен център. Построен е за 30 години в периода на разцвет на кхмерското кралство от крал Сурияварман II (1112-1152 г.) като държавен храм, а покъсно става негов мавзолей. За разлика от останалите, той е хиндуистки храм, посветен на Вишну и е в стила на Дравидската архитектура. Сътворен е съгласно древните хиндуистки представи за света – централната му кула наподобява планинообразна пирамида с 5 върха, 5-те кули символизират 5-те върха на митичната планина Меру – дом на боговете. Външните му защитни стени са символ на планините, заобикалящи света, а огромният ров с ширина 190 м. символизира океана. Много беше красиво и падна голямо снимане по камънаците. Слънцето напичаше и Сотир говореше за обяд. Споменът от вчера беше пресен и май никой не бързаше да яде. Вместо това 2 дни не бяхме стъпвали на пазар и консуматорското в нас проговори при първа възможност. Купихме си тениски Камбоджа със слонове ($2, с пазаренето на Айви и помалко може), мъжки шалвари и други. Ако се облечем с каквото си купихме, ще да имаме нужда от едни расти да си довършим тоалетите. Реших, че е време за малко изкуство и се насочих към сергия с картини. Ангкор Ват във всякакви цветове и мащаби, това изчерпваше наличностите на сергията. Определено обаче този майстор на четката беше стигнал някакво ниво на съвършенство. Много ми харесаха и попитах колко. Отговорът беше $40. Останах безмълвна. Нима картина метър на метър и половина (без рамката) може да струва толкова. Вие тук нали имате интернет? Защо не продавате по интернет? В този миг зад гърба ми долетя: „20 долара“. Камбоджанецът беше готов да се предаде, а аз да се разплача, защото някога отдавна, когато държах четка в ръка, продадох миниатюра 20 на 20см за $100. Ако не се лъжа Милото му даде $30, а аз тикнах още $10 зад гърба на моята любов, Милото, който сега ще прочете за това предателство. Просто не беше честно да го оставя така този човек!

В този отново горещ ден успяхме да стигнем и до басейна на хотела. Представях си, че се охлаждам в него, но потапяйки се осъзнах, че само си представям и сутрин в 4 може би се охлажда човек в басейна. Все пак беше добър масаж на мускулите, а имаха и фреш от диня. Аз – доволна!

Последна вечер в Сием Рип, Милото реши да ни закара на улицата на насекомите (Insect street). Беше единственият твърдо решен да опита местните деликатеси. Другите уж бяхме за компания, докато не ни пресрещна един белчо със силен френски акцент и не ни обясни колко е вкусно и полезно. На масата в ресторанта имаше брошури “Insects are delicious”, “Buy two cocktails, get one spider free” и разни други небивалици. В заведението сервитьорите бяха с тениски „I hate insect“ със зачертани H. Поръчахме си малко плато, което включваше:

Панирана тарантулка, сладки картофи с червени мравки, салата със скакалци, няколко паяка по различна технология, скорпионченце и още незнам каква гняс + основно крокодилско. Май всички ядохме без Малинка, която единствена държеше на принципите си. Не бих казала, че беше впечатляващо, просто ок, обаче се гордея с нашата малка групичка! Ние бяхме на една вълна, смеехме се и с отворени сърца приемахме местните нрави.

От тук плъзнахме за нормална храна по главната туристическа улица. След категоричен отказ да седнем на местен фаст фуд за морски деликатеси, който изглеждаше уникално добре, се намърдахме в някакво местно заведение с ужасна храна. Отпред група инвалиди от войната свиреха кхмерска музика – монотонна и дразнеща. Аз и Милото си останахме гладни, това нямаше как да го ям. Решихме да повдигнем настроението с един фуд масаж. След още няколко тигела избрахме мястото, но там можеха да вземат само 3ма, а останалите след 10 мин. Без много питане мацките завзехме местата. Масажът си беше ок, но скоро в салона настана оживление. Започна шушукане и сочене към вратата. Пред стъклото се мъдреха нашите 3ма убавци, нетипично брадясали. Чудех се какво им има, добре си изглеждаха!? Попитахме защо е суматохата и скоро разбрахме, че всъщност БГ мачовците за тях са Very Handsome! С брадите и ръста си явно излъчваха мъжественност над средностатистическата по тези ширини.

Преди да продължа, ще споделя, че във Виетнам и Камбоджа бъкаше от хора с широки предпочитания. В някакъв момент от пътуването си позволихме да попитаме (май беше НимаТой) защо е така и ни се обясни, че е от войната и също, ако си певец е един вид задължително да отидеш до Тайланд и да се пре-брандираш, за да има гласът ти по-голям диапазон. Такава интервенция си имала и термин: LadyBoy. Ще си позволя да перифразирам (цитирането не е за литературна творба изобщо) Милото, който е доста тясно скроен в тази посока: „По-ужасно от гей е азиатец-гей“.

Та, наш Милото беше най-брадясал и най-смел, влезе пръв напред и каза към нас: „Вие какво се хилите?!“, а ние започнахме да се кискаме още по-силно. Веднага беше посрещнат от един Boy, който не беше станал Lady още, но имаше желание. Тук физиономията му се смени леко, но не каза нищо. Натопиха му крачетата за дезинфекция и прокараха първа ръка с крема до коляното му. Стоп кадър! Ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха! А ХА ХА ХА ХА! Милият потрепери, а момчето попита с меден глас: „Do you prefer a girl“. “Yes, I do” каза милият ми той, с гласец тъй мъжки, че да ти скъса сърцето от жал! Май Айви и Димо се сдобиха и те с нормално преживяване покрай историята на Милото.

Ние свършихме по-рано и излезнахме отпред да изчакаме. След малко се появи Boy, който не е Lady още и се опита да ни обясни как да се поразходим. Ние обаче разбрахме, че нас никой не ни иска в тази Азия и решихме да стоим да си пазим мъжете. Чували сме за стаичките на втория етаж. Калия дори си плати за масажа на Димо, да не оставяме нещата на случайността.

Така с малко смях, намазнени крака и стомаси с буболечки се понесахме към тук-тука и хотела. Каква полза от бухналата коса, като отиваш да спиш ми кажете!?

Ден 10:

Закуската мина, как да се изразя, деликатно!? Дали буболечките или долнопробното заведение след това, но всички бяха внимателни и с полупразни панички. Калия, милата, изглеждаше най-пострадала и мина на лимонена вода. Качихме се на буса за трансфер към Южен Виетнам (само там не бяхме се развявали още). Сбогувахме се топло с прекрасния Сотиер и хайде отново към летището с излъскани азиатци и немърливи европейци/австралийци/ американци. Разпукахме си игрите на телефоните и кацнахме в Хо Ши Мин/Сайгон, най-големият град във Виетнам. През цялото пътуване знаехме, че Хо Ши Мин и изобщо южен Виетнам е по-близък до европейския градски облик, по-модерен и съвременен. Всички разказваха също, че езикът е различен и Северен и Южен Виетнам трудно се разбират. Също, че Южен Виетнам е залят от китайски стоки за разлика от Северен. Е, разказваха ни хората, а аз незнам накъде пак бях тръгнала в главата си. Приземихме се в 11 милионният град, с безброй небостъргачи, забързани хора, тротоари, дъждовни облаци и дори лек смог. Май единственото, което напомняше за Виетнам бяха мотопедите. Тук обаче спират на светофарите и човек пак се чуди къде е!? Дори един мотопед спря на пешеходна пътека, за да преминем! Нашият гид говореше американски английски, бързо и ловко, сякаш изобщо не беше Виетнамец. След кратък кръстосан разпит се предаде и обясни как е живял известно време в някоя от скандинавските страни (Норвегия или Швеция). Бил изключително депресиран от липсата на слънце и храната в консерви и се прибрал с голяма радост. Някак го разбирам J

Та, потеглихме към Военният музей. Калия се настани „ранена“ на една пейка, а ние застанахме да чуем повече преди да се разходим из него. Музеят бил направен след края на войната. Бил прекръстен многократно от Музей на Американските престъпления по време на войната (Exhibition House for US and Puppet Crimes), после Музей на престъпленията и агресията във война (Exhibition House for Crimes of War and Aggression) и накрая, когато US дипломацията обещала средства за справяне с orange agent и паднало ембаргото, си станал на Музей на войната. Вътре ми е трудно да разкажа, а съм убедена, че в интернет има предоволно количество информация. Може би три неща бяха най-впечатляващи за мен:

·     Описанията и нагледните материали на мъченията над пленници бяха по-зверски от каквото бях чувала и виждала до момента. Били са крайно изобретателни;

·     Бюджета и тонажа на бомбите, които са пуснати от САЩ над Виетнам в пъти надминаваше този, използван пак от САЩ във Втората Световна Война. Мисля бюджета 3 пъти почти, а бомбите 2 пъти;

·     Имаше цяла зала отделена на последствията от Agent Orange. Над 800 000 деца с аномалии, които е трудно да се опишат и продължават + площите, които са били поляти с него и представляват едни голи камънаци все още, а и може би завинаги. Само представяйки си колко вода има във Виетнам и че основата е диоксид без разпад или извличане от почвата може би ще накара всеки да се запита „Не бяхме ли на една планета?“. Сега разбрах защо гидът повтаряше, че бомбите са ок, отровата не е. След час и половина излезнахме леко посърнали и замислени. Малинка дори отказа да влезе в стаята с agent orange. Попитахме гида как се отнасят Виетнамците към Американците, защото ние май видяхме доста US туристи по пътя си? Той обясни, че са ок, не били лоши хора, политиците им били лоши хора. Виетнамците мразели повече Китайците, заради дългата военна история и, че все още идвали на гости и се държали като техни господари. Пък и Американците не стъпвали в музея, защото ги било срам. Аз пък да ви кажа повървях след една група Германци, които хич не ги беше срам във Виетнамския музей, но пък не стъпват в Къщата на терора в Будапеща. Могат да си ги разменят, току ни се размине Трета Световна.

Е, време ни беше за хапване. Нашият гид се опита да ни заведе на локал място, което приличаше на пумиярник, беше тясно, миришеше и нямаше чисти маси, добре че и места нямаше. Милото само дуднеше, че тука ще е МЕГА вкусно, а останалите пуфтяхме и се чудехме какво се случи с него!?

Като ни видя човките, нашият гид ни заведе на някакво доста по-префърцунено място, с покривки, салфетки, езерце и шатра с балдахин. И тук, както и на предното си хапнахме местна кухня, кой доволно, кой по-предпазливо. Беше адски вкусно и след диетата в Камбоджа изобщо не ми беше до предпазливост. Хапнах си, та направо загладих косъма. Нека ми е зле. Исках вече да потегляме, но Милото не си беше изпил кафето и направихме панаира пред гида. Да види той не-будисти и то женени, как могат да се джафкат за едно кафе. Накрая потушихме пукотевицата с приказката: „С всички ваши желания съм ОК, само за кафе не ме припирайте!“ и показа тръпчинките под брадата. Дори скандала не го направихме както си трябва.

Този път ни заведоха да обикаляме Двореца на Обединението. Нашият гид знаеше много, предишните също, изобщо всички бяха изключително начетени. Разказваше ни за цветовете на килимите, откъде били подарени, как били изтъкани, зелено в залата за преговори да се успокоят всички, червено в залата за военни решения, жълто, синьо и така нататък. Колко стаи има този дворец, искам при Калия да реанимирам! После се качихме на покрива, уж за гледка, а то дъжд. Видяхме къде е паднала и бомбата на американците отгоре. После пък тичахме да видим подземията, музеят бил вече пред затваряне и гааааз по стълбите. Е как няма да е пред затваряне, тоя човек само прашинките не показа в тези 60млн. стаи, през които минахме. Подземието беше впечатляващо, ок. Направено да оцелееш с екстри всякакви.

Излезнахме да заберем Калия, която вече сигурно също се чудеше дали не броим прашинките вътре. Гидът се опита да ни заведе до някаква поща и катедрала, но ние пощи и катедрали с Европейска архитектура сме виждали. Карай към хотела, че не се издържа вече.

Хотелът ни „Silverland Central&Spa“ беше отново в центъра. Повъртяхме се и ето ни на местното Илиенци. Бъкаше от боклуци, пак бях налетяла на шалове, но те нямаха нищо общо с онези за $3 на север, даже и цената им не беше $3, а по-скоро $15 с пазарене. Милото ме извлече, предусетил как чекмеджето за шалове вкъщи се смалява и ще взема неговото. Айви и Малинка също изглеждаха леко разочаровани. Време беше да се върнем в хотела и да се приготвим за вечеря.

Вечерята беше по покана на шефа на местния туроператор, чието Европейско име беше Стефан, но иначе си беше Виетнамец. Малинка имаше работни отношения с него и ние намазахме покрай нея. Слезнахме нагиздени като за вечеря с бели покривки, но ни чакаше изненада.

Озовахме се във Виетнамски бар, а ла клуб, а ла шведска маса, а ла бирария. Отвън имаше бабанки за охрана, ние бяхме единствените с не-кръгли и бели физиономии. Влизайки вътре, аз лично останах в ступор. Силна техно музика, светлината загасва – не виждаш, светва и милиони дръпнати погледа, загасва, пак светва и пак с погледите и така нататък. Завъртам се към храната – кокоши крака, охльови, салата с незнаен произход (загасва осветлението), пръчки за ядене и хоп-вилици! Посягам, загасва, светва и гледам едните са окривени, другите са с налепи, трети направо са раждясали, защото тука няма кой да ги ползва. Оффф, ще ям оризов чипс с ръце!

След малко дойдоха останалите и споделиха подобни емоции. За капак тръснаха цяла щайга оризова бира. Пихме, пихме, пихме. Стефан ставаше все по-весел, Айви денсеше както само той си може, Малинка първо се държа на положение, а после и тя с любимия си се развихри, Милото мачкаше кенче след кенче, а ние с Димо се напъвахме да се слеем с обстановката. Той по-малко се сливаше, защото е интелигенция. Това не му попречи обаче да си направи едно клипче. Айви ставаше все по-разчупен в танците и се преместихме по-близо до купона. Явно беше забравил, че с тази брада си е атракцион страшен. Вътре имаше баби с внучета, млади и стари и всякакви сексуални ориентации, Ди-джейка със силикон и горнище а ла Памела Андерсън (само тиранти). Купон страшен и ние в него. Рано или късно, обаче, с толкова бира се запътихме към тоалетните. Охраната ни следеше и придружаваше, което беше успокояващо. В женската тоалетна възръстна жена раздаваше тоалетна хартия. В БГ за такава дейност искат пари. Огледах подозрително за картонена бележка с цена, но нямаше. Все пак реших да не си вземам (спомних си масите с храните). 

Охраната (мъжка!) вече се облизваше до веждите като гледаха наболата брада и танците на Айви. Ми хубав си е и пластичен, ама не е ли по-добре да си ходим? Мрънках, мрънках, а продуцентчетата (Айви и Милото) все повтаряха: „Да изпием касата и тогава“! Изпихме ли я никой не знае, колко изпихме също не знаем, но беше си весело и хората всъщност бяха дружелюбни. Идваха, запознаваха се и си тръгваха. Прибрахме се и заспахме пълни с емоции и бира.

Ден 11:

Срешнахме се с гидът във фоайето. Веднага каза, че днес изглеждаме много по-добре, особено милата Калия. Ние се и чуствахме някак отново готови за приключения. Днес беше ден за разходки на село и по делтата на Меконг. Май всички си представяхме адската жега като Парфюмената река, поне аз бях с леко такава нагласа. Да, но не! Меконг беше огромна и жълта, а облаците криеха слънцето. Може би днес трябваше да се тревожим повече за дъжд J Лодката спря на брега на един от островите в Меконг. Посрещнаха ни с чай и плодове, а също и Виетнамски народни песни. Много странно преживяване J Чашките за чай бяха със съмнителна чистота, чаят – чудесен, плодовете – вкусни, песните – като скрибуцане с човешки струни, много гърлени и монотонни. Не звучаха весело, а когато се поинтересувахме казаха, че са любовни. Намекнаха за някой долар бакшиш и продължихме нататък.

Днес ни чакаха много приключения. Първо минахме през кокосова и какаова ферма, пчелна ферма и разходка на село. Хапнахме страхотни бонбони, купихме си кокосова захар, пихме чайчета, яздехме магарета, хапнахме мед и чудесни медени изделия. Много беше забавно и вкусно. На село си беше хубаво, както и при нас!

Тукашните села си имат и лодки. По двойки, в кафявожълта вода и надвеснала растителност. Беше много романтично. Нашият гид обърка лодката брутално и преживя целувките на Димо и Калия. Ние останалите сме мнооого женени за такива неща!

На тръгване гидът ни беше приготвил изненада – на гости на негов личен приятел. Това беше един ветеран от войната, доктор, който беше избрал простичкият живот на село за старините си. Посрещна ни изключително топло, стискаше двете ръце на всеки, усмихнат до уши. Разходихме се до рибната тоалетна, която Айви толкова настояваше да види наживо. Тя представляваше дъска над реката, ламарина за privacy някакво и отдолу сомчетата скачат, ако падне нещо. Ох, момчета, наистина ли? Свалихме си кокосови орехи направо от палмата в двора. Толкова беше вкусно! Нищо общо с каквото бях пила и яла до момента. Прясното си е най-добре както винаги. Благодарихме и се сбогувахме с дядото, това беше може би най-впечатляващият момент от днешното пътуване. Старите хора си приличат навсякъде, винаги ще те посрещнат, винаги ще те нахранят, винаги ще са усмихнати, а като се замислиш животът им едва ли е бил купон до край. Дали това не е мъдростта и духовното израстване, или какво е ако не е така?

Затътрихме се към буса и към небостъргачите на Хо Ши Мин. Бяхме мълчаливи, леко изморени от постоянното кръстосване и с носталгия по дома и хлапетата. А и повечето смешки и теми за шеги вече бяха отметнати. Спряхме на пазара до хотела да купим последните подаръци за близки и приятели.

Вечерта отново бяхме поканени на вечеря от Стефан. Калия се присъедини към нас тази вечер. Стефан този път ни заведе на местен ресторант, от онези, които отхвърлихме за обяд миналия ден. Седнахме на пластмасовите столчета и го оставихме да поръча. Тук меню на английски и без това нямаха, а и вече не се притеснявахме от нищо май. Скоро започна да пристига и храната – невероятна салата с артишок и разни други зелени неща. След това скариди, миди, и прочие морски дарове ги сложиха да се готвят пред нас на нещо като тиган и запален спирт отдолу. Сервитьорката минаваше и регулираше температура и накрая изключи яденето. Вилици отново нямаше, но на нас вече не ни трябваха. Храната беше вкусна и топла, направена пред нас. Стефан дори се ядосваше, че не била жива, той ядял само храна, която е жива преди консумация. Такива охладени и откъснати сутринта треви - не. А ние ядем вафли и консерви с неясни съставки, но сме от развитите страни. Благодарихме горещо на Стефан за двете вечери и цялото изживяване и му пожелахме да няма повече войни във Виетнам (Китай се опитва да предизвика поредната за острови в морето). Дали Стефан разбра не е ясно, но наистина му благодарим. Предстоеше последната ни нощувка и дълго пътуване обратно към реалността.

Благодарим на My Way Travel (mywaytravel.bg) за безценните спомени, а вие направете като нас, подарете си истинско екзотично преживяване по ваш вкус!