Виетнам и Камбоджа - палитри от друг свят! Част 2 от My Way Travel

Вашата оценка 5 от 1 глас

Ден 5:

Хюе - древен императорски град, който е бил столица на Виетнам от 1802 до 1945 г. по време на управлението на династията Нгуен от която са останали великолепните дворци и императорски гробници. Обиколката започна с Императорската цитадела и Забранения лилав град. Всички бяхме поразени от красотата и мащабите на двореца. Личеше си колко е било красиво, но за съжаление 2 от бомбите на американците са поразили това културно наследство в сърцето. Унищожена беше и ботаническата градина, която в непълния си блясък, определено беше прелест за окото. Навсякъде можеше да се видят великолепни Бонсаи и фрески по стените. Минавайки покрай малкото сенчести места Милото забеляза 2 жени да лежат на пейка и им подвикна шеговито на чист български: „К‘о ста‘а, за вас работа няма ли?!“. Сякаш разбраха и се размърдаха, придружени от истеричното кискане на Димо, въпреки че е английски джентълмен както споменах!

Трудно ми е да споделя повече факти за двореца, понеже новият ни гид Сау имаше потресаващ английски. В първият момент групата го заклейми, но скоро успя да покори сърцата ни и се сдоби с прозвището НимаТой. Това се случи след като Калия се провикна, че може да снима той, Сау изскочи с пъргава стъпка зад гърба й, грабна телефона, ухили се 100 карата и каза: „Нима той!? One, two three and one more…“. Тази снимка ни е култува – шест репи. 

От приповдигнатото настроение интелектуалното ниво на раговорите падна под критичния минимум. Антон вече се почесваше на какво ли толкова се смеем, а ние всъщност обсъждахме първите си срещи и как са протекли връзките ни в началото. Кой е бил смотан, кой кого бил излъгал. 

Посетихме Пагодата Thien Mu ( Thien Mu Pagoda). Забележително място, но по-интересното, по-време на нашето посещение е че там имаше фотосесия на една булка, онемяхме всички. Виетнамките са толкова красиви и крехки… След известно зяпане, Малинка се престраши да попита, може ли една обща снимка..

От тук се запътихме към най-потното пътешествие – с лодка по Парфюмената река. Аз обоняние нямам, но и другите не бяха сигурни, че е парфюмена. НимаТой твърдеше, че в планината, откъдето извира, има дърво с ароматни цветове и там мирисът е доста по-наситен. Е нищо, ние пък се разходихме с лодката, без никакъв ветрец и замирисахме по нашенски.

След като приключихме с разходките се отправяме с микробус към Да Нанг и Хой Ан.

От тук НимаТой ни поведе през живописния проход Хой Ванще. Преди да се качим нагоре спряхме в местно заведение, за да опитаме местните рибарски деликатеси. Пред нас беше езеро със сладко-солена вода - поради близостта на морето и преливане по време на влажния сезон се получавал този феномен. Стридите определено бяха непремерен риск, но пък страшно вкусни. Виждайки пътят нагоре Калия реши, че може да и стане лошо и затова заспа – край на тревогите ни. На върха на прохода се ширеше гледка към огромният град Да Нанг, лазурното море и огромните, пусти плажни ивици. Определено Виетнамците можеха да се постараят повече да наблегнат на гледката с някакви тераси и места за снимки, но им прощаваме.

Тук всички бързахме за хотела и за радост на НимаТой пропуснахме някои предложени културни забележителности. Истината е, че тук най-накрая по програма можехме да си намокрим банските, йей! Хотелът ни и този път беше прекрасен, но този дори надмина очакванията ни, особено със закуската. Бяхме настанени в Hotel Little Beach Hoi An, на 2 минути пеша от брега, прекрасни стаи и прекрасно обслужване.

Оставихме багажа и забързахме към плажа с бодра крачка и прекарахме най-релаксиращите часове от почивката. Морето беше чудесно, топло и чисто, пясакът мек, ситен и бял. Момчетата първоначално се слисаха, че банските на нас трите бяха като извадени от калъп – цвят, десен и т.н. Отнесохме малко бъзици, които парирахме с репликата, че просто сме по последна мода и се наквасихме във водата. Не е чудно че се строяха огромни хотели на най-големите вериги като Хилтън, Мариот и други, понеже природата и морето бяха прекрасни. В нашият хотел се наблюдаваха предимно бели летовници от Австралия, неопознали улиците на Виетнам. Тъпчеха се с хляб (който се импортира, понеже там всичко е ориз и точка) и познати храни. Ние се чувствахме като леко имащи повече кръгозор от тези ядящи и лежащи себеподобни. Вечерта решихме да се разходим в центъра на града, за да се слеем с местните отново.

Качихме се в маршрутката от хотела в последната минута. Вътре звучаха раздиращи душата балади на Уест Лайф, които Милото и Калия припяваха с огромно удоволствие за ужас на всички англоговорящи наоколо. Чудя се как не си прерязахме вените направо, беше сърцераздирателно. Пътувах и се чудех защо, по дяволите, е толкова силна музиката?! Да не би да се опитват да заглушат бибитките на милионите мотопеди, пълзящи в типичния безреден хаос навън, където бибиткайки е шансът ти да кажеш „Бягай, газя!“. Беше приятно във всеки случай, слизайки Айви и Милото, тези непоклатими мъже, почти бяха пуснали по една сълза.

Сядайки на вечеря разбрахме, че Антон е бил много мъдър гид. Неговото пророчество за лютата храна на среден Виетнам се оказа абсолютната истина. Да си бяхме стояли горе на хубавото, ама ние не – Уестлайф и люто!

Ден 6:

Това беше той, ДЕНЯТ (THE DAY)!! Този щеше да раздели животът ни и най-вече на Калия на преди и след.

След обилна закуска, която включваше чудеса като хляб, кашкавал и маслини се отправихме към върха на комунистическият строеж, а именно атракциона Ба На Хилс (Ba Na Hills)! Пуснат в експлоатация едва преди 2 месеца, това беше шансът на модерната Калия да заблести пред всички люлински майки и топ банкерки в БГ, които нямаше да имат шанс да се доберът до там в такъв кратък срок като нея – бааааам, 500 лайка от раз у фейса! Все пак според предварителната ни информация сме едва втората БГ група стъпила там.

Съоръжението само по себе си е доста впечатляващо, трябваше да си признаем. Паркингът най-малко беше гигантски. Децата подскачаха ентусиазирано край майките си, предвкусваха близостта на захарта и нездравословните храни. На входа имаше аниматори от бялата раса, качени на кокили. Цяла върволица азиатци се изреждаше да се снима с тях. С тези впечатления и надеждата за по-малко жега на върха, се отправихме към лифтовете. Те бяха второто впечатляващо нещо – огромни жици пълзяха по планината. Изкачваха се на поне 1000м височина без да засягат природата изобщо. Австрийска фирма е била извикана специално да проектира това впечатляващо съоръжение и се бяха справили чудесно – било в топ 10 на най-големите лифтове в света! Кабината обаче беше за повече от 6 човека и въпреки цялото ни желание да сме сами, наплива беше огромен и се наложи да се сближим с някои местни. Още сядайки една от жените извади найлонова торбичка до устата си и щом ни люшна кабинката започна да я пълни с усърдие, което едва ли желаеше. Природа. Милото като един любител на Коколина извади от някъде няколко хапчета и ги подаде към жената в нужда. А природата беше навсякъде. От лифта се виждаше залива и плажовете до Да Нанг, джунгла, езера, огромни водопади и скали.

Качвайки се на Ба На Хилс се убедихме, че това е малката Eвропа в сърцето на Азия. Архитектурата беше почти изцяло френска. Имаше катедрала, момичета от славянското семейство с червени бляскави трика позираха за снимки, други в баварски одежди пееха и свиреха, магазини с всякакви боклуци, хале с баварска бира и пица... Home sweet home! Нашата мисия освен да не измръзнем беше да се снимаме на моста! МОСТА!!!!

Златният мост  „ръцете на Бога“! След него живота на Калия вече не беше същия. Нямаше как да правим друго преди да наберем лайка във фейса. Запътихме се право натам, поразблъскахме народа, направихме си снимки (някои от тях с азиатци, които бради като на нашите мъже не бяха виждали). Моста беше ок ако питате мен, става за снимки. Гледката от него обаче е музика за душата. Също ботаническата градина в страни от него. Там и аз отнесах малко снимки с азиатци, понеже съм близо 180см (опа). Заставаха зад гърба ми, за да не ги видя и се снимаха.

Хапнахме бира и пица естествено. Обаче Виетнамската храна май е по-хубава, ако питате мен...

Запътихме се към лифтовете, буса и към хотела

Изкарахме още един следобяд на плажа – манна небесна. Айви се шегуваше с всеки новодошъл да се охлади, че идва да свърши работа, ха ха! Наистина нямаше тоалетна, която бихме ползвали наблизо, но уверявам ви, това беше само поредната му шега и повод да се посмеем! След кратко освежаване, истинско!, отново беше време за вечеря. В буса нямаше Уест Лайф обаче. Може би покъсно на връщане?

Вечеряхме набързо и вкусно и тръгнахме на разходка из живописните улици. Освен цветните сергии, трябва да отбележим живописните фенери по улиците и глъчката от многото туристи и продажбата на джунджурии. Всичко това се отразяваше във водите на реката и беше много красиво. Опитахме да намерим някакъв Японски мост, но се наложи да ползваме нормален, Виетнамски. След кратко увещаване, което не завърши на 100%, мнозинството взе превес и решихме да опитаме ново изживяване – масаж на крака, почти на улицата. Интересно беше обаче, че по централните улици в цял Виетнам се редуваха foot масаж и заведения за хранене – милиони. След кратък пазарлък Айви изтъргува чудесната цена от 3 долара за 30 мин на човек и се проснахме доволно на лежанките. Калия все още мрънкаше, че може да хване кокоши трън тук, но скоро се отпусна, извади телефона, разби Wi-Fi-я и започна да разцъква. Повечето разцъквахме игрички в опит да запазим не-виетнамското в нас. Даже споделяхме трикове и се фукахме кое ниво сме стигнали. Тотално падение, което щеше да изчезне бавно, когато ни завърти живота в БГ отново и бабите ни върнат децата. Трябва да отбележим, че беше трудно да се установи полът на някои от масажистите и масажистките, но пък нашите мъже бяха гвоздеят на вечерта, като пръскаха мъжественост наляво-надясно.

Foot масажът беше чудесен и след него се понесохме с нетърпение към Уест Лайф буса, о, моля пак да пуснат Уест Лайф!

Ден 7:

Събуждането ни този ден беше грешка, но ние не подозирахме. Отправихме се към фоайето след обилна, европейска закуска. Там ни посрещна следващият гид Тей. Неговият английски беше на нивото на НимаТой, а може би и под него, но това не беше причината в последствие да бъде оценен най-ниско от групата. Както Айви се шегуваше – това щеше да бъде третия уволнен от нас Виетнамски труженик. Всъщност Тей беше младо момче, което смяташе, че животът във Виетнам е много лош и каза открито, че би емигрирал, ако има средства и то веднага. Нямаше опит и като доста нашенци, смяташе че широкия свят не е толкова жесток като родният негов. Да не се отклонявам, в този ден тръгнахме към Ми Сон (My Son), комплекс под егидата на ЮНЕСКО, който представлява Виетнамска версия на Аютая в Тайланд или Анкгор Ват в Камбоджа, но в умален размер. Всичко чудесно, но слънцето направо пареше! Димо се зачерви като рак, Айви спря съвсем да говори, понеже акумулираният студ вече му свърши и никак не беше в настроение. Тей обаче открито заяви, че няма проблем с жегата и опитваше да изнася всички лекции далече от сянката. Малинка просто не издържа и тук се разрази първата буря, която отряза пътя на Тей към комуникация с повечето членове на групата. Само Милото, познат на групата като единствения жив агроном, обясняваше как жегата за него не е пречка, тъй като през годините е обикалял полетата при къде по-високи температури.

Ми Сон (My Son) от своя страна далеч не можеше да впечатли с мащаби като Ангкор Ват, но уникалното беше, че до ден днешен не са успели да открият как са произведени и слепени тухлите, от които е направен. По този повод и всяка реставрация до момента е била донякъде обречена на провал. Говоря за реставрация, понеже и тук като всеки предишен паметник на културата, американците бяха метнали една-две бомбички за профилактика L След една обиколка на комплекса, придружена от обилно потене се разположихме да гледаме танци и музики на малцинството чам (или чан, ще питам Димо). Това беше страхотно! Не мога да ви го опиша, но в жегата, сгъстената миризма на потни туристи, чам момичетата наистина ме очароваха с изяществото си. Беше страхотно! След лекото зареждане потеглихме към разходка в Хой Ан. Целият град е буквално един огромен пазар – улиците са художествени галерии, приветливо отворили врати за туристите. Тук Калия изтърва, че е гладна (няколко пъти), Тей запрепуска да угоди поне на един, Малинка се изнерви, Милото се размрънка, че той пък не е гладен, пък и се подсмихна под мустак! Айви отказваше да говори, дори да мрънка и просто му беше топло, а ние с Димо се напъвахме да разберем английският на Тей. Той все пак някак успя да ни закара до онзи Японски мост, който търсехме предната вечер и до няколко местни, традиционни къщи. Едната беше изключително впечатляваща в китайски стил и много богато украсена. Правех празни опити да снимам красивите мебели в добра светлина и да ги покажа на учителя ми по рисуване. Още си представям как ще изпадне във възторг, когато ги види. Не успях и за да се успокоя си купих една гривничка зад гърба на Милото. Той ме изгледа кръвнишки и изтърси нещо от рода на, че не съм се напазарувала. Измърморих колко добра беше сделката и запрепусках да настигна Тей. Ей, днес на цялата група не ни е ден, а Малинка „береше къпини“, което само ние си знаем какво означава, но не е добър момент от месеца. На Тай шансовете за добър бакшиш се топяха със скоростта на крачката му и дори четях леко отегчение в погледа на Димо, което е дъното. Мястото за обяд беше контраст на настроението на групата. Бели покривки за първи път, река, прохладен ветрец, дървета – красота! Храната си оставаше люта за моя вкус, но в тази жега кой яде и без това! Една овързана нинджа изпърпори с мотопеда и паркира почти пред нашата маса, за да ни напомни, че не сме във Франция. Малинка се възхити на ватираната й дреха, докато вееше безутешно с ветрило. Милото обясни, че след едно потене, ватираната дреха всъщност пази от жегата. Всички го изгледахме а‘ла „тоя луд ли е или го напече и се взе за Димо!?“.

В буса всички мълчаха и цъкаха на игрички по телефоните. Отправихме се към летището за полет към Сим Рип - Камбоджа. Тей го изпроводихме не особено дружелюбно, може би беше най-млад и не успя да се сработи с групата. Самото летище беше ок, но хората на него бяха от „богопомазаните“ местни в костюми или най-фешън дрешки и туристи в безобразно състояние като нас. Най-после оценихме факта, че белите кожи, към които се стремяха нинджите по улиците, наистина са нещо впечатлително. Имаше дами като порцелан!

Самолетът уви беше витлов и това предизвика шок и ужас в малката ни групичка. Айви, Милото и Димо веднага изровиха историята на витловите самолети, къде все още се ползват и дори, че са по-надеждни от другите. Това някак помогна май. Напазарувах 5-6 копринени шала за по 10 долара да си успокоя съвестта, че няма да оставя много завещание и потеглихме. В самолета всички рабиваха нива и чупеха рекорди по игрите на телефоните. Малинка се отчая от нас и се присъедини към гейм дружинката след кратко обсъждане на няколко истории на Люлинските майки и училището на децата.

Посрещна ни Камбоджанският гид, изключително симпатичен и ех, колко добър английски! След мъките покрай НимаТой и Тей това беше класи нагоре. Казваше се Сотиер, Сотир по нашенски. Сием Рип не можахме да го оценим тази вечер, просто наистина беше късно, всички бяха мръсни и лепкави от бурния ден. Дружно решихме да останем в ресторанта на 5 звездният хотел. Уви цената беше 5 звездна, няма 2-3 долара както бяхме свикнали...

Ден 8:

Закуската беше превъзходна! Това винаги е добро начало

Впечатления от Камбоджа все още нямахме, но хората бяха различни, определено. Виетнамците са може би повече към Китайското семейство, докато Камбоджанци имаха нещо от Индийците. Бяха с една боя по-тъмни и по-ниски. Според Сотир, Камбоджанците били мързелив народ, демокрацията колко съществува също беше спорно според него. Китай и Индия като 2 гиганта близо до Камбоджа се бяха погрижили да инвестират и изнесат каквото могат. Според Сотир, територията на Камбоджа е била 80% джунгла, от която сега е останала едва 20-25% благодарение на правителството. Масивите от тиково дърво са се оказали доста примамливи. Повечето им къщи бяха построени повдигнати, за да се предпазват от тигрите. Уви тигри към момента имало само на няколко определени места, където джунглата още съществува. Друга апетитна плячка са се оказали диамантите. В много от храмовете е имало такива. В единият (Ta Prohm Temple) не е възможно да кажа кой просто, но там е сниман филма „Томб Райдър“ с Анджелина) имаше огромна кула с малки дупки в стената на разстояние от 10 см. Във всяка дупчица е имало диамант, който пречупвал красиво лъчите светлина. Не само, че не беше останал нито един, дори на височина 6+ метра, но според Сотир са копали в основите на храма за паднали скъпоценни камъни, което пък беше срутило една от стените. Всички тези природни богатства не бяха допринесли за благоденствието на Камбоджанци. Поскоро Китайци, Индийци и определени хора в Камбоджа просто бяха станали по-богати. Камбоджа определено беше по-бедна и по-мръсна в сравнение с Виетнам. Хората сключваха ръце като за молитва, за да кажат „Здравей“ и „О кун/Благодаря“. На мен ми се струваха много сърдечни и мили.

Та, разхождахме се ние из храмове и чудеса, джунглата беше наоколо, виждаха се слонове, а маймунките понякога скачаха по туристите. Помислих си, че ако бяха с нас децата щяха да останат във възторг, но също и аз бих била доста притеснена J

Образовнието в Камбоджа беше задължително, но това не пречеше да се виждат деца по улиците, или да продават нещо или да просят. Докато във Виетнам да учиш е скъпо удоволствие, тук е задължително и безплатно. Странен ми беше парадокса с мръсотията и беднотията и уж образования народ.

Днешната обиколка в древният свят на Кхмерите започна от великия Ангкор Том – последната столица на великата Кхмерска империя. Основан е от най-великия строител, крал Джаявярмян VII (802–850 г.), който обединява княжествата и създава кхмерската нация. Градът е заобиколен от 8-метрови стени, които образуват перфектен квадрат и покриват 20 кв.км. Влизането става през южната порта, която е украсена със слонове и 4 огромни лица, а от двете страни на пътеката 54 божества и демони държат свещената змия Нага. Всички слушахме в захлас чудесния английски на нашият интелигентен гид, внимавахме, кимахме и задавахме въпроси. Този ден походихме сериозно пеша от храм на храм. В повечето пъти беше през джунглата и беше ужасно красиво. Обядът ни приземи на земята. Люто, мазно и гадно. Снимах си супата обаче не ме питайте дали я ядох. Тъкмо малко диетка, въпреки че Калия се опитваше да ни убеди, че от азиатската храна изобщо не се пълнее. Айви повтори с лукава усмивка: „Дай да те претеглим“. Следобяда посетихме още сигурно поне 7-8 по-малки храмчета. Няма начин просто да им запомни имената човек и като цяло първия ми стигаше, но кой ли ме пита. Разходката сред природата ми беше достатъчна награда anyway, не се оплаквам!

Вечерта Сотир ни запази вечеря с Кхмерски танци – Apsara Dence! Качихме се от хотела на 2 тук-тука (мотопед с рикша отзад). По доларче на човек, даже се сдобиваш и със сешоар от вятъра. Ако не си изядеш косата, поне е бухнала на слизане!

Мястото за вечеря беше едно голямо хале. Сотир пак обра овациите, защото местата ни бяха ако не топ, то вице. Храната беше в изобилие и хубава, имаше доста скара, калмари и риба. Самите танци започнаха скоро. За нас със сигурност бяха странни, може би и аз лично бях с грешни очаквания, че ще видя нещо подобно на чам танците, защото и тези тук бяха чам (така разбрах). Обаче Кхмерските танци бяха на забавен кадър в сравнение с тези във Виетнам. Сутрин момичетата ставали и се намазвали с роса, която им помагала да си огънат пръстите неестествено и това било красиво!? Целите танци бяха показване на кривите пръсти. Хмм, незнам, 100% много трудно се танцува това нещо, но някак можеше малко по-весело да я карат тези хора в изкуството. Милото и Айви обаче пък видимо се забавляваха в контраст на масата до нас, която се наяде и се изнесе по средата на представлението. Ние останахме докрай, снимахме се с танцйорите и се прибрахме пеша. В хотела асансьора възропта, спря на втори етаж и запищя. Явно беше за 10 местни, а не като нас и туристите, които се присламчиха. Теорията на Калия пропадаше все поглаволомно. За назидание се качихме по стълбите….  и нашият първи ден в Камбоджа приключи.