Виетнам и Камбоджа - палитри от друг свят! Част 1 от My Way Travel

 

Палитри от друг свят – Виетнам и Камбоджа 2018та

Невероятно щастие и привилегия е човек да има възможност да види отдалечени крайчета на планетата. За някои това е книга, за други история, за трети - това е спомен! А има и една подгрупа на третите, най-щастливите, тези на които са им разписали 12 дни отпуск без интернет и по една баба да им гледа децата, за да превърнат книгата и историята в спомен. Ето в тази група са участниците в тази история - зашеметени от късмета си, извадени от комфорта на ежедневието и обрисувани тук в тази история:

Малинка – похабила нерви и усилия да угоди на всички със слонско спокойствие проверява паспорти, принти бордни карти и заспива с мисълта, че никой не чете програмата. Много те обичаме, благодаря, че ни помогна да се помръднем!

Айви – любовта на Малинка и обратно. За него установихме, че жегата е враг жесток, но си остава царя на шегите и веселбата, ще видите после!

Люлинската майка Калия – освен, че ни разсмиваше с пикантни истории на майките в Люлин, успяваше да понася шеги и закачки всякакви. Освен всичко това притежаваше две невероятни качества – сънят по всяко време и на всяко място + успяваше да се върже към всеки Wi-Fi на секундата без да са й казали паролата!

Димо Падалски или накратко Димо - любовта на Калия и обратно. Ако не сте гледали “Минута е много“ навремето ще обясня кой е Димо Падалски – този човек е компетентен по всякакви теми и въпроси! „Мачкаше“ хората, които дори избираха темите на викторината. Та, нашият Димо има обаче едно преимущество (if I may), освен, че е възпитан като английски джентълмен, е и модерен млад човек. Едно невероятно качество имаха двамата с Калия - независимо от настроението, времето и мястото винаги успяваха да намерят повод да се целунат.

Бръмбеца – това съм аз! Трудно ми е да се опиша сама, затова всеки, четейки, може да си ме описва както си иска, I don’t mind at all!

Милото – моята любов и аз неговата, надявам се! Този персонаж най-често запалва фитилите и гледа шоуто в страни, но така фино, че контролира обстановката да не избухне. Нашият експериментатор, с отворено сърце и съзнание за храни, напитки и изживявания! Любител на Коколина (хомеопатия против гадене от самолети и лодки) и еспресото. И единствения жив агроном, който групата познаваше.

Така, запознах ви с главните герои - нека да потегляме!

Срещнахме се с нахилени физиономии на летище София и набързо обсъдихме кой какви ваксини си е бил, каква аптечка е помъкнал, честотата на приемане на Коколин и всичко лошо, което може да ни сполети, включително на кого сме завещали децата, ако падне самолета. Димо сподели, че това е най-сигурното превозно средство, базирайки се на конкретни факти записани в харда му, останалите възроптаха, че е пътувал малко, сигурно защото още не знаехме, че е Димо Падалски.

На първия полет се разделихме на момченца и момиченца. Едната компания пи вино, а другата твърд алкохол и коколин. Неусетно 4-часа и половина изминаха в шеги и закачки; двете компанни се кискаха еднако силно със сигурност, а женската дори се опита да изпие виното в самолета J Добро начало!

Вторият полет (нощен) мина доста по-тихо, тък като всеки се мъчеше да поспи в различни пози. Милото пи уискита, пръска си в устата магически спрейове за заспиване, които някак подействаха само на Калия и един англичанин седящ на същата група седалки. Горкият Димо – беше приклещен и от двете страни от сладко спящи хора, а самият той неможа и до тоалетна да отиде. Естествено, на всички ни пораснаха огромни торбички под очите и само завиждахме чакайки кафето да ни освежи. 

Добре Дошли във Виетнам!

Първи сблъсък с Виетнамската култура – Стлицата Ханой. Един 7-8 милионен град с над 6 млн мотопеда и никакви правила за движение! Ханой е центъра на комунистическият север. Като казвам комунизъм, не е като нашия, а доста отворен - туристите са добре дошли и е възможен експорта и импорта. Удивихме се първо на тясните жилища, 2, 5-метра макс 3 и дълги навътре. Всеки излаз до улицата е изключително ценен и там се върши нещо – продава се, готви се и каквото се сетите. Всичко се случва на улицата – подстригване, вечеряне, пазаруване, миене на чинии и т.н. Единствено фасадата е измазана, дори сградата да стърчи в нищото.

Нашият гид се казваше неразбираемо, сам се кръсти Тони за по-лесно, но ние решихме, че ще го обсъждаме с името Антон. Беше печен, както се казва, интелигентен и с доста мярка, почти не направи коментар колко бяхме смачкани. Та, от него научихме първото правило за движение по улиците на Виетнам: на зелено – тръгваш, на жълто – тръгваш, на червено – пак тръгваш. Първи tip за оцеляване при пресичане – всички се хващат за ръце, вървят бавно, само напред и никога назад, без тичане, без рязко спиране. Добреееееееееееее..... (ококорваме се ние).

Втори сблъсък с реалността: всички карат мотопедите и приличат на нинджи! Освен, че оцеляват почудо, са овързани като пъшкули и дори с ръкавици в тази жега. Покъсно разбрахме, че си пазят кожите бели, защото това е признак, че не си от село. Хъх, ние пък се пържим в солариуми за модност!

Освен, че на мотопедите бяха качени нинджи от всякакъв пол, имаше и по цели семейства на един мотопед, някои и с бабата и кучето отзад! Виждаха се и овързани прозорци, щайги, мивки, тоалетни чинии и каквото друго там трябва да се транспортира. Това ми се стори връх на инжЕнерната мисъл, но като няма метро и пари, на човек му се налага да се справя някак.

Трети сблъсък – слизаме от микробуса и се оказваме излъгани, че няма време за така чаканото по програма „кратко освежаване“, което се постарахме да натякваме по повод и без повод на Малинка до края на пътешествието. Блъсна ни и жега и влага от друго измерение. Опитвахме се да внимаваме, гледайки Комплексът Хо Ши Мин (мавзолеят на Хо Ши Мин и наколната къща), намиращата се наблизо едноколонна Пагода, Президентският дворец, Храмът на Литературата, Храмът Куан Тхан, Пагодата Тран Куок и западното езеро. В кондиция беше най-вече будният мозък на Димо, който спука Антон от въпроси. Останалите успяхме да разберем, че има 46 провинции и от залепените снимки на различните етноси във Виетнам, някакси не можахме да се съгласим с него, че са много различни. Даже никак! Имаха и доста подобни на нашите килими и шевици. How come, ще запита читателя, но едва ли Антон може да обясни, може би Димо!?

В етномузея се натъкнахме на група хлапета, които се учеха на английски с пъпчив младеж от бялата раса. Те дойдоха да се запознаят и практикуват с Милото, Айви и мен. Бяха много сладки, моята ученичка успя да ми каже, че обича шоколад и сладолед, този на Милото беше доста по-напред и завърза сериозен разговор. Бяха изключително очарователни, но като чухме, че има кафе отвън не остана време да се натъжим от раздялата. Местното кафе беше странно, има мляко с неясен произход, лед и блъска в петите от раз. Бяхме освежени, нищо, че по програма това трябваше да се случи сутринта! След като посетихме Храмът на Литературата в Ханой, който междувпрочен е невероятен и си заслужава обсолютно,  ни отведоха в на обяд локал ресторант. По-смелите се качиха да ползват тоалетната на втория етаж, останалите ползваха мокри кърпи и гелове на спиртна основа всякакви. Все още им нямахме доверие на Виетнамците! Тук Милото се изказа, че е готов да се хване на бас, че след 3 дни всички от групата ще са забравили за дезинфектантите. После дойде и храната, която се оказа чудесна – спринг ролс, бо ча (ако правилно се изписва така), сезонни плодове – много свежо, много зелено и ох, тези клечки за ядене, защо за Бога! Завивахме и хапвахме. Натурални сокове няма, плодовите сокове са просто фреш. Опитахме да обясним на Антон какво е бутилиран консервант или консерва – никакъв шанс. Калия имаше всички ваксини, но настояваше ние да опитваме храната преди нея. Все пак дори и най-скептичните в групата си похапнаха обилно и бяхме готови за пагоди и хотела – ето го освежаването. Настанихме се в бутиково хотелче в центъра на стария град, много Gondola Hotel & Spa Hanoi. Много спретнато и чисто и на много удобно място, близо до ресторанти и магазини. Спахме кой малко, кой повече и хукнахме да се пазарим из улиците.

А улиците? Ах улиците... – всичко беше шарено и удивително. Според информацията от предишни туристи във Виетнам трбява да се пазариш. Цаката на пазаренето беше да казваш цена на половина на поисканата. Имаше коприни, банбукови изделия, The North Face и други текстили и известни спортни марки ушити някъде в страната.

Вечерта се качихме на местните таксита –велорикши. За удоволствие на пътниците седалките са отпред. Сякаш не беше достатъчен хаоса в движението, а трябваше да минем и на първа линия!? Впечатляващо! 

След обилна вечеря се запътихме към пазара. Мъжете ни скъсаха от бъзици, че не намерихме Victoria’s Secret по летищата, но ние се обзаведахме с Victoria Spring за 2 долара чифта. Айви и Милото (още известни като Продуцентчетата) се огледаха в ризки на банани и диня, но нямаха смелост да се пуснат като западни феодални владелци на почивка. По-късно завиждаха на по-смели индивиди J Тук стана ясно, че Виетнам е далеч от европейските цени, много далеч! Ето един пример: 6 човека можеха да похапнат обилно + каса бира за около 50 долара и то в ресторант от висок клас. Цената на бикините вече я казах. Средната работна заплата за страната е 300 долара според Антон. Жилищата им обаче бяха скъпи за техния стандарт, като цените в България. Колите – още по-скъпи, защото се плаща такса колкото цената на колата като данък. Правителството не иска много коли.

Така с впечатления и емоции се прибрахме по стаите да се чуем с децата и бабите. Все още не се бяхме потопили напълно във Виетнам.

Ден 2!

Ние знаехме, че програмата е сгъстена, затова сутринта закусихме и се спретнахме бързо, готови за трансфер към пристанище Хон Гай и залива Халонг Бей. Пътят дотам беше немалко и Антон беше задължен да ни спира по шопинг дестинациите. Първо се понамръщихме, но някои от нас откриха наличието на коприна на цени от няколко долара за възхитително. Единствено ръчно изработените картини с копринена нишка, може би, държаха някакви прилични цени.

Една от интересните ни спитки беше ферма за перли. Там нагледно видяхме как се отглеждат перли и какви красоти се изработват от тях.

Пристигайки на пристанището дилемата беше ще си купим ли триъгълни шапки за круиза или няма. Здравият разум надделя и само Димо се оборудва с военна шапка с червена петолъчка – пак е местно...

Халонг Бей или Заливът на Дракона. Легендата разказва: „Някога отдавна, Китай нападнал Виетнам по вода с хиляди лодки. Майката Дракон слезнала от небето със своите хиляди бебета, бълвали огън и направили хиляди малки острови (на майката е голям острова). Морето се развълнувало и китайските лодки се разбили в скалите. Майката Дракон отвела бебетата си обратно на небето. “

Страхотна история а ла Гръцка митология, но е забавна, нали

Изключителна красота! Корабът ни беше чист и уютен, морето - огледално, няма как да има вълнение при толкова скали. От каютата се излизаше на малка тераска, на която да се насладиш на водата и други туристически кораби. Тоалетната предлагаше „privacy“подобно на малката тераска и това също беше възхитително и забавно всъщност.

Следобяд ни разходиха из рибарско селище, построено върху водата. В залива има доста такива, като в някои от тях все още си жевеят местни. Това, което сега посетихме е леко изоставено, понеже правителството се опитва да накара децата на рибарите да посещават училище и им предлага живот на сушата. Там видях как местен тийнейджър е хванал греблата с крака и ги движи изключително координирано. Цялото упражнение го правеше, за да може да си полегне според мен!

Нашата лодка от 6 човека се задвижваше от една крехка Виетнамка, която не даваше вид да се напъва за наше очудване. Беше красиво, но не особено забавно, май трябваше да вземем канута...

За да поддържаме разговора в групата се бъзикахме с Малинка, че в програмата пише плаж, всички сме с бански, но плаж няма. Групата мрънкаше с удоволствие, а Малинка се чудеше дали да не ни бутне от скалите да се окъпем като толкова искаме!?

Вечерта светлините от останалите кораби и отблясъка на морето определено добавиха чар към невероятната вечеря от раци, миди, скариди и други морски вкусотии. Прекарахме вечерта в закачки на палубата. Мъжете се излъгаха да посетят риболов на калмари от лодка, който по-късно нарекаха смешен, колкото опита за cooking class от следобяда. Момичетата предпочетахме да оценим местното бяло вино, което всъщност е превъзходно! На следващата сутрин рано-рано бяхме събудени от тегленето на котвата. Трябва да отбележим, че виетнамците са с друг ритъм на живот. Те стават много рано и си лягат много рано. Беше време за екскурзия до малък остров, за да разгледаме пещера... а и имаше плаж, оказа се, след посещение на пещера. Но на плажа къпането беше забранено, а ние пак бяхме с бански!!! Групата отново силно възропта, главно за да изпитаме самоконтрола на Малинка. Тя остана желязна J На обяд трябваше да напуснем лодката. 

Насочихме се към летището за полет до гр. Хюе. Пътят до там е около 3 часа и половина, но със една спирка за кафе, може и повече. Терминалът за вътрешни полети в Ханой е малък и доста добре уреден. Антон ни изпрати до самото гише за чекиране и се сбогувахме. Той ни помогна да приемем Северен Виетнам с пълни шепи и постави страхотно начало на нашето приключение. Казахме си довиждане и ние се отправихме към гейта и зачакахме полета за Хюе (Централен Виетнам). Пристигнахме в Хюе вечерта. Посрещна ни нов гид, на пръв поглед не така симпатичен, като Антон, но може би бяхме просто изморени. Закара ни в хотела и ни остави да почиваме. Настанихме се в Romance Hotel Hue, в центъра на града. Хотелът беше голям, с просторни стаи и още по-големи легла.

Оставихме багажа и излязохме навън. Верни на вкуса си, всяка вечер си избирахме различни ресторантчета и поръчвахме всевъзможни странни неща. И тази вечер не направи изключение…