Непал - добре дошли в страната на Буда

Из разказите на един пътешественик

Осъзнах, че съм в един друг свят едва когато самолетът ни приближаваше Хималаите по изгрев слънце. Тогава ги видях да се извисяват над облаците с цялото си величие – пет осем хилядника, стърчащи над облаците наистина внушителни и много красиви.

Самолетът кацна на летището в Катманду призори. Слязохме и пеша се придвижихме до терминала. Разстоянието беше малко, а точно това ни даде възможност да видим статуята на Буда на входа, на която пишеше – Добре дошли в Непал, страната на Буда!

Попълнихме си входните бланки и се наредихме на опашката за визи. Огледах се  и в този момент видях доста планинари с големи раници и туристически обувки, готови за преход. Посещението ни в Непал беше в края на април, което си е вече  висок сезон, а онези тръгнали за Еверест са  отдавна в базов лагер. Туристическата виза за Непал, за престой до 15 дни  струва – 25 долара.

На излизане от летището ни чакаше и нашият местен гид – Сириш. Много  усмихнат ме погледна, грабна българското знаме, с което водех групата от  ръцете ми и ни поведе към автобуса. Това беше по-скоро мини автобус,  изглеждаше много стар, но си беше удобен и имаше място за всички.  Веднага след като се настанихме Сириш  ме попита как е Welcome на  български – Добре дошли, отговорих му аз. А той се обърна към всеки един  от групата и го поздрави с добре дошъл в Непал, закичвайки го с копринен  шал като подарък. Още тогава разбрах колко добри са тези хора.

Тъй като беше много рано да се настаним, оставихме багажа в хотела и  тръгнахме директно по програма. Първо се отправихме към Боднат - най-голямата ступа в света. Слязохме от автобуса и тръгнахме към входа на площада, заобикаляйки една крава, която спокойно си лежеше на тротоара. Ступата е наистина голяма, заобградена е от площад пълен с магазини за всякакви неща. Точно срещу входа на ступата се намира Будистки манастир, в който течеше сутрешна молитва. За моя радост Сириш ни вкара директно вътре. Трудно може да се опише атмосферата. Насядали на земята, монаси четяха молитви и пееха ритуални песнопения, свиреха на нещо като дълъг тромб и удряха ритмично един гонг. Седнахме всички за минутка и затворихме очи, за да усетим енергията. Беше невероятно. След това влязохме в двора на Боднат, където направихме няколко ритуални обиколки, наречени – кора. Ступата може да се обиколи и отвън, като по време на обиколката се въртят метални цилиндри, по които са изписани мантри. Чрез въртенето им, отключвате положителната енергия от мантрите.

Сблъсъка с Непалската култура беше челен за всички, тъй като следващото място на което отидохме беше  храмът Пашупатинат. Това е свещено място за индусите, храм в който те идват за да умрат. Пред храма тече свещената река Басмати, по която за изградени кремационни площадки. Кремациите се извършват на открито, а след това прахта се исипва в реката. Стряскащо на пръв поглед, но за тях е абсолютно нормално. Дори има специална зала, в която могат да доведат умиращия и той да дочака там смъртта си. Индусите вярват, че ако умреш в Пашупатинат, вероятността да се преродиш в човек след това е голяма. Ако кажа, че групата беше леко стресната няма да излъжа, беше шок за всички, особено след като една кремация започваше точно пред нас когато влизахме. Капацитетът на храма е 40 кремации на ден, така че вероятността да не попаднеш на такава е много малка. В Пашупатинат можете

да видите т.нар аскети или “babas”, както ги наричат непалците                   .

Те живеят в храмовете, медитират, спазват строги пости и се молят чрез медитация да напуснат кръга на преражданията. За да се снимате с тях обаче трябва да платите поне по долар на всеки. Накрая дори ще ви благословят за дълъг живот.

 По пътя, водещ към изхода на храма можете да видите доста маймуни,  лежащи на тревата, както и крави в реката. Много търговци ви предлагат  различни сувенири, като на мен ми направиха впечатление плетените картини,  които не срещнахме никъде другаде в Непал. Минаваше обяд, а ние  бяхме вече много изморени от нощния полет и се отправихме към хотела.  Настанихме се. Хотелът беше чудесен. Не се намираше в центъра на Катманду, но пък беше нов, луксозен и чист. Отговаряше си на 4*. Интернета в Непал не е проблем, ползвате Wi-Fi безплатно в хотелите и ресторантите, а скоростта е добра. Ако си вземете предплатена карта с интернет условията не са добри а и интернета е доста бавен. Този следобед се изля страхотен дъжд. Ние си останахме в хотела да си починем и да съберем сили за следващия ден.

Сутринта беше слънчева и все още прохладна. За днес бяхме организирали полет над Еверест. Полетът се извършва от няколко непалски авиокомпании и дава възможност да се доближите до върха максимално. За целта трябва да станете доста рано, тъй като полетите са основно сутрин около 6ч. Продължителността на полета е около 1 час, като за това време се стига до Еверест и се обикаля от всички страни, за да могат всички пътници да го видят отблизо от прозореца си. Самолетчетата, с които се лети са малки – около 36 местни, с по една седалка от двете страни. Всяка седалка е до прозорец, за да има видимост за всеки. В цената по полета се включва дори шампанско и екскурзоводско обслужване.

След ранния полет, днес ни очакваше обиколка на центъра на Катманду и околностите.  Тръгнахме към втората голяма будистка ступа в Катманду - Сваямбунат (ЮНЕСКО), наречена още „Храма на маймуните“, заради многото маймуни живеещи в и около храма. Това е един от най-впечатляващите храмове на Буда, с възраст над 2000 г. Разположен е на хълм с височина 77м, от където се разкрива невероятна гледка към Катманду и Хималаите. На входа на храма има красиво езерце с позлатена статуя на Буда. Можете да хвърлите по някоя паричка и да си намислите желание. А, ако нямате монети, можете да си купите, като срещу 1 долар, ще получите най-много 80 цента само че в места валута монети. Бизнесът е навсякъде и от всичко се опитват да припечелят.  Изкачихме се на върха на хълма, а оттам гледката към града е невероятна. От някъде звучеше най-разпространената мантра Om Mani Padme hum. Дадох си сметка, колко голям е всъщност Катманду – близо 4 млн. души. На върха на хълма се намира голяма ступа, на върха на която са изрисувани очите на Буда, които гледат във всички посоки. Отново всички я обиколихме като въртяхме цилиндрите с мантри и когато и да погледнех към върха, очите на Буда все ме гледаха директно. Чувството е странно, но идеята е Буда да бди над теб постоянно. От Сваямбунат можете да си купите не лоши сувенири на добра цена. Пазаренето в Непал също е разпространено. На излизане от комплекса Сириш ни заведе на място където рисуват и продават мандали. Мандалите са изключително интересни и разнообразни. Най-общо казано те представляват различни изображения и фигури в кръг нарисувани върху специално обработен памук. Във всяка мантра има различна енергия и всяка има различно предназначение. Можете да си купите мантра за любов, за здраве, за късмет, за хармония в семейството и т.н. Има разлика и в изработката им. Ако една мантра е високо качество, тя прозира, ако я доближите до лампа. Има мантри рисувани от студенти, на които си личи че професионализмът не е голям, други са правни от лама, където вече виждате истинското майсторство. Има мантри рисувани от лама в продължение на месеци, като през това време те постят и не се срещат с хора, за да придадат максимално чиста и положителна енергия в мантрата. В зависимост от това колко е сложна мантрата и кой я е изпълнил се определя и цената й. Цените започват от около 20 долара и достигат до 500-600 долара. Изкуството за рисуване на мантри се нарича танка. Точно в това магазинче в Сваямбунат ни разказаха за живота на Буда, как е получил просветление и каква е философията на Будизма. Беше много интересно и определено бих изслушала пак.

Когато се озовахме на Durbar Square в Катманду първото ми впечатление бяха старите сгради, опасани в дървени или железни подпори.  Повечето са запазени след земетресението през 2015г. Можете да видите постройки от 16в. в традиционната за района архитектура със стъпаловидни покриви, от които се веят и червени платове. Има храмове обаче, които са напълно изравнени със земята. На тяхно място стоят табели със снимки, какво е било преди и купчини отломки. Жалко е наистина, че ги няма. Площадът е голям, а основните места които се посещават са храмът на живата богиня Кумари и бившата резиденция на кралското семейство. Впечатление правят жените продаващи царевични зрънца, с които да храните стотиците гълъби на площада.

Непал  единствената страна в света, в която има жива богиня. Това също беше странно за всички ни. Непалците вярват, че в нея живее духът на богинята Дурга, символ на женската сила. Ако имате проблем, тя го разрешава с лекота. Богинята Кумари се избира още като дете. Всяко семейство, което желае може да заяви, че дъщеря му иска да стане Кумари и се явява на различни подбори. Има строги критерии за външния вид на момиченцето, като например стройно тяло, черни големи очи, дълги мигли „като на крава“, плътни черни вежди, здрави зъби и „поглед на антилопа“. Извършват се ритуали, с които се сплашва детето, а то не трябва да показва никакъв страх. Чак тогава, когато всички се уверят, че момичето е смело и отговаря на всички критерии, тя е избрана за  Кумари.  Богинята остава такава до около 14-15 годишна възраст или до периодът на първата й менструация. Смята се, че когато тялото на богинята прокърви, духът на Дурга го напуска. В Непал има седем Кумарита, по една във всеки по-голям град. Всяка от тях живее в собствен дворец. Излиза само на празници, като краката й никога не трябва да докосват земята, затова в повечето случай я изнасят на специална носилка.

 Следобяд се отправихме към Патан, един от трите града в долината Катманду, който  направо се е слял със столицата. Определено центъра на Патан е много по-запазен. Има много сгради, които подсказват колко стар е този град. Повечето храмове са разположени на главната улица, която е павирана с нещо като нашите жълти павета. Патан също е имал кралско семейство, а неговата резиденция е много красива и запазена. Тук видях онзи Непал, които бях виждала само на снимки в интернет, точно както си го представях.  В Патан можете да посетите център за звуколечение чрез т. нар тибетски купи. Те се изработват от различни метални сплави, като съотношението на  металите е различно с цел да издават различни звуци. Посещението на този център беше изключително интересно. Мястото е изключително запазено. Такива купи преди са се произвеждали в Тибет, но вече този занаят там е изчезнал и производството им е останало само в Непал и то точно в Патан. Чрез удрянето на купата със специален инструмент, тя издава конкретен звук и вибрации. Звукът е съобразен със зодията на човекът за когото е предназначена. Това е важно, тъй като по този начин тя се свързва с вашите чакри и енергия. Направихме по един кратък сеанс на всички от групата и ефект наистина имаше. Чувството е трудно да бъде описано, но ако напълните купата с вода и започнете да въртите чукчето около нея, водата започва да подскача, все едно ври и да излиза от купата. Точно това се случва и вътре в тялото ви, след като усети вибрациите на купата.  

След тези емоции решихме да седнем на пием по нещо на централния площад в Патан, който също се нарича Durbar Square. Кафето не беше лошо, а част от групата дори ми споделиха, че не са опитвали по-вкусна Coca Cola  от онази в старите стъклени бутилки.

Трябваше да се придвижим пеша до автобуса, който беше спрял сравнително далеч. Сириш ни поведе по една от улиците излизащи

 от главния площад. Оказа се, че иска да ни покаже храмът на местната Кумари. Когато   приближихме обаче, забелязахме голямо скупчване на хора с фотоапарати и ми стана ясно,  че са извели богинята отвън. Седеше на един дървен стол, краката й бяха боси и поставени върху тухли, подредени като стъпало. Дишаше много учестено, а лицето й не показваше никакво изражение. Беше на видима възраст около 8-9 години. Всички я снимаха и й хвърляха пари. Тъжното е, че след като богинята спре да бъде такава, си отива вкъщи и започва да живее като нормално момиче, а от държавата получава символична пенсия.

Оказа се, че днес е денят на фестивала на дъжда. Посещението ни в Непал, съвпадаше с началото на дъждовния сезон, а явно тогава се провежда и този фестивал. По тясната уличка се движеха две големи колесници, върху всяка от които имаше по едно високо иглолистно дърво. Колесниците се теглеха от хора, по сигнал подаден от мъже облечени в бяло. Имаше страшно много хора, които теглеха колесниците. Спираха на определени места и раздаваха прясна вода. Питах Сириш, защо го правят, а той ми каза, че има много семейства, които нямат течаща вода в домовете си и всяка капка е добре дошла, а и можеш да се доближиш до колесниците, за да те напръскат с вода за здраве. Беше наистина удивително, хората бяха щастливи, пееха, смееха се, от всички прозорци се подаваха жени и деца, за да гледат шествието.

Заредени с много емоции и изморени се прибрахме в хотела по тъмно. Задръстванията в Непал, особено в пикови часове вечерта не са за пренебрегване.

Последният ни ден в Непал започна с дъжд. Явно фестивалът на дъжда си беше дал отражение. Аз бях леко притеснена, защото днешното начало на деня беше отредено за Хималаите. Въпреки лошото време, се отправихме към Нагаркот. Сириш каза, че има приятел, който държи хотел там с панорамна тераса и от нея при ясно време се виждат поне пет от осемхилядниците. Нагаркот е малко курортно селце в подножието на Хималаите, на близо 2400 м.н.в. Тук е мястото да кажа, че за непалците всичко до около 5000 метра надморска височина са хълмове. За тях истинските планини са над 5000 метра. Попитам Сириш, ти познаваш ли някой изкачил Еверест, а той ми отговори – О, да разбира се. Дори моят класен в училище е най-младият, който го е изкачвал, бил е само на 14г. А, аз го гледам и не мога да повярвам. Тези хора там, са свикнали да дишат този въздух, някак по-различни са и за тях изкачването на Еверест е нещо съвсем нормално. Пътят до Нагаркот се оказа в ремонт и се наложи да минем през обходен маршрут. Пъплехме нагоре бавно, а дъжда започваше и спираше. По пътя видяхме малки селца, където хората преживяват със земеделие. Земята се обработва повсеместно и в повечето райони се изкарват до четири реколти различни култури. Най-често се отглежда пшеница, ориз и царевица. Пътувахме около час и половина, а разстоянието е по-малко от 40 км. от Катманду. Когато стигнахме горе, дъждът се усили и се наложи да влезем в хотела. Запалихме камината е се подредихме около огъня. Почерпиха ни по един непалски чай и зачакахме дъжда да отшуми. Времето минаваше, но тъмните облаци все още закриваха панорамата. Реших, че трябва да изляза и да огледам. Гледката беше удивителна, въпреки, че не се виждаха високите върхове. Дори вдишването на този Хималайски въздух си заслужаваше пътя. Почакахме още малко и след като се убедихме, че положението е безнадеждно, тръгнахме обратно към Катманду.

За днес по програма ни беше останало посещение на Бхактапур. Градът е бил център на княжество Бхактапур, второто по големина от трите разположени в долината и заедно с другите две — най-голямото Катманду и най-малкото Патан — фактически са формирали Непал.

На централния площад посетихме Лъвската порта, Храмът Батсала, световноизвестният Дворец с 55 прозореца. Близо до двореца отново имаше срутени постройки, а един непалец сортираше различни части на един каменен слон. На площад Таумадхи е разположен храма Ниатапола, който датира от 1702 г. Колосалната пет етажна постройка е най-високият храм - пагода в страната. Той наистина прави впечатление. Дъждът започваше и спираше и в един от поривите му, решихме да седнем в едно кафене и да изчакаме. Тогава Сириш ми препоръча да опитам киселото мляко на Бхактапур. Леко се изненадах защото не очаквах нещо особено. Да, ама не. Млякото беше от як, поднася се студено и леко подсладено. Страхотно е, гъсто и вкусно.

Денят напредваше, а аз бях обещала на групата да ги заведа на най-оживената търговска улица в Катманду. Там можете да намерите какви ли не неща, от шалове от вълна на як, които между другото не са много качествени, ирански килими, истински кашмир, планинско оборудване за катерачи, подправки и други джунджурии. Купихме си по нещо за спомен и тръгнахме обратно към хотела. 

Някакси вътрешно знам, че ще отида пак и чакам с нетърпение, защото знам, че Непал има още много какво да ми покаже.